Трудови правоотношения

В България трудовите отношения между работника (служителя) и работодателя, както и други отношения, непосредствено свързани с тях са уредени в Кодекса на труда (КТ). Кодексът се прилага за трудовите правоотношения на български граждани, граждани на държави членки на Европейския съюз, на държави - страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство или на Конфедерация Швейцария с работодатели в България, както и с български работодатели в чужбина, доколкото не е предвидено друго в закон или в международен договор, който е в сила за Република България.

КТ не се прилага за трудови правоотношения с международен елемент, ако страните са избрали трудовото им правоотношение да се урежда от законодателството на друга държава.

Трудовите права, придобити в чужбина, се признават в Република България по силата на закон, акт на Министерския съвет или на международен договор, по който Република България е страна.

Трудовият договор се сключва в писмена форма между работника (служителя) и работодателя преди постъпването на работа. Трудовият договор може да бъде сключен за неопределено време или като срочен трудов договор.

Трудовият договор съдържа данни за страните и определя:

• мястото на работа;
• наименованието на длъжността и характера на работата;
• датата на сключването му и началото на неговото изпълнение;
• времетраенето на трудовия договор;
• размера на основния и удължения платен годишен отпуск и на допълнителните платени годишни отпуски;
• еднакъв срок на предизвестие и за двете страни при прекратяване на трудовия договор;
• основното и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане;
• продължителността на работния ден или седмица.

С трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор.

В тридневен срок от сключването или изменението на трудовия договор и в седемдневен срок от неговото прекратяване работодателят или упълномощено от него лице е длъжен да изпрати уведомление за това до съответната териториална дирекция на Националната агенция за приходите.

Данните, които се съдържат в уведомлението, и редът за неговото изпращане се определят с наредба на министъра на труда и социалната политика, съгласувана с изпълнителния директор на Националната агенция за приходите и председателя на Националния статистически институт.

Трудовият договор може да бъде сключен за неопределено време, като срочен договор или със срок за изпитване:

Срочен трудов договор се сключва:

• за определен срок, който не може да бъде по-дълъг от 3 години;
• до завършване на определена работа;
• за заместване на работник или служител, който отсъства от работа и в някои други случаи определени в Кодекса на труда.

Трудовият договор, сключен за определен срок, се превръща в договор за неопределено време, ако работникът или служителят продължи да работи след изтичане на уговорения срок 5 или повече работни дни без писмено възражение от страна на работодателя и длъжността е свободна.

• Работната седмица е петдневна с нормална продължителност на седмичното работно време до 40 часа.
• Нормалната продължителност на работното време през деня е до 8 часа .
• Минималният платен отпуск - 20 дни годишно.
• Минимална възраст за пенсиониране - 63 години и 10 месеца (мъже), 60 години и 10 месеца (жени).
• минимална заплата - 420 лв. на месец.

Работниците и служителите могат на общо събрание да избират свои представители, които да представляват техните общи интереси по въпросите на трудовите и осигурителните отношения пред работодателя им или пред държавните органи. Представителите се избират с мнозинство повече от две трети от членовете на общото събрание.

Работодателят е длъжен да осигури здравословни и безопасни условияна труд, така че опасностите за живота и здравето на работника или служителя да бъдат отстранени, ограничени или намалени.

Всички работници и служители подлежат на задължителни предварителни и периодични медицински прегледи. Честотата на тези прегледи съобразно характера на работата, условията на труда и възрастта на работниците и служителите се определя от министъра на здравеопазването чрез наредба.

Специална закрила на непълнолетните

Минималната възраст за приемане на работа е 16 години (при специални условия регламентирани законово - под 16 години). Забранява се приемането на непълнолетни лица на работи, които са тежки, опасни или вредни за здравето и за правилното им физическо, умствено и нравствено развитие. Приемат на работа на непълнолетни е възможно само след обстоен предварителен медицински преглед и медицинско заключение, което установява годността им да извършват съответната работа, и с разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай.

Условията и редът за даване на разрешение се уреждат с наредба на министъра на труда и социалната политика и министъра на здравеопазването.

Работното време на работниците и служителите, ненавършили 18 години, е 35 часа седмично и 7 часа дневно при петдневна работна седмица. Те имат право на основен платен годишен отпуск в размер не по-малко от 26 работни дни, включително и за календарната година, през която навършват 18 години.

Медицински прегледи

Всички работници и служители подлежат на задължителни предварителни медицински прегледи :

• преди постъпване на работа (постъпване за първи път и при продължително оставане без работа (повече от 3 мес.)
• при преместване на работно място, свързано с рискове за жшивота и здравето.

Всички работещи подлежат и на периодични медицински прегледи, осигуряването на които е за сметка на работодателя. Техният вид и периодика е в зависимост от условията на труд и идентифицираните опасности и рискове при оценката на риска в предприятието.

Цялостният контрол за спазване на трудовото законодателство в България във всички отрасли и дейности се осъществява от Изпълнителната агенция "Главна инспекция по труда" към министъра на труда и социалната политика.

Социално осигуряване

Основният нармативен акт в областта на държавното обществено осигуряване е Кодексът за социално осигуряване.

Държавното обществено осигуряване предоставя обезщетения, помощи и пенсии при: временна неработоспособност; временна намалена работоспособност; инвалидност; майчинство; безработица; старост; смърт.

Осигурителите, осигурителните каси, самоосигуряващите се лица и работодателите периодично представят в Националната агенция за приходите данни за: осигурителния доход, осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване, осигурителните плащания, осигурителния стаж и облагаемия доход по Закона за данъците върху доходите на физическите лица - поотделно за всяко лице, подлежащо на осигуряване.

Пенсиите и обезщетенията се изплащат от Националния осигурителен институт (НОИ).

Националният осигурителен институт е компетентната българска институция по прилагане разпоредбите на Регламент (ЕО) № 883/2004, Регламент (ЕО) № 987/2009, Регламент (ЕИО) № 1408/71, Регламент (ЕИО) № 574/72 и международните договори в областта на социалното осигуряване и социалната сигурност по отношение на:

• Паричните обезщетения за  болест, майчинство и помощите при смърт;
• Паричните обезщетения за безработица;
• Пенсиите за старост, инвалидност и наследствените пенсии.

Гражданите, живеещи в други държави, които искат да ползват права от социалното осигуряване или желаещите да получават българските си пенсии в чужбина, се обслужват от Централно управление на НОИ - дирекция "Евроинтеграция и международни договори".

Заявления за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС/ЕИП с формуляри Е 104 и Е 301 могат да бъдат открити на сайта на НОИ.

Социалноосигурителни вноски

Размерите на осигурителните вноски са определени в Кодекса за социално осигуряване и се внасят във фондовете на държавното обществено осигуряване. Доходът, върху който се дължат осигурителни вноски за държавно обществено осигуряване, включва всички възнаграждения, включително начислените и неизплатени, и други доходи от трудова дейност. Със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване се определят:

• максималният месечен размер на осигурителния доход през календарната година;
• минималният месечен размер на осигурителния доход през календарната година за самоосигуряващите се лица;
• основните икономически дейности и квалификационни групи професии, за които се въвежда минимален месечен размер на осигурителния доход за календарната година по дейности и групи професии, както и минималния осигурителен доход за тях.

Данните за осигуряването свързани с осигурените лица, се подават от работодателя /осигурителя/ и самоосигуряващите се лица. Осигурителните вноски за работниците и служителите се разпределят между осигурителите и осигурените, по начин определен в Кодекса за социално осигуряване. Осигурителните вноски за фонд "Трудова злополука и професионална болест" са за сметка на работодателя /осигурителя/.

Повече информация можете да намерите ТУК.

Здравно осигуряване

Здравното осигуряване в Република България и свързаните с него обществени отношения  са уредени със Закона за здравното осигуряване. Здравното осигуряване е задължително и доброволно.

Задължително здравно осигуряване

Задължителното здравно осигуряване е дейност по управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за заплащане на здравни дейности, което се осъществява от Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) и от нейните териториални поделения - Районни здравноосигурителни каси (РЗОК). Задължителното здравно осигуряване предоставя основен пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК.

Набирането на средства от задължителните здравноосигурителни вноски, които се определят със закон, се осъществява от Националната агенция за приходите.

Задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса са:

1. всички български граждани, които не са граждани и на друга държава;

2. българските граждани, които са граждани и на друга държава и постоянно живеят на територията на Република България;

3. чуждите граждани или лицата без гражданство, на които е разрешено дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, освен ако е предвидено друго в международен договор, по който Република България е страна;

4. лицата с предоставен статут на бежанец, хуманитарен статут или с предоставено право на убежище;

5. чуждестранните студенти и докторанти, приети за обучение във висши училища и научни организации у нас по реда на Постановление на Министерския съвет № 103 от 1993 г. за осъществяване на образователна дейност сред българите в чужбина и Постановление на Министерския съвет № 228 от 1997 г. за приемане на граждани на Република Македония за студенти в държавните висши училища на Република България.

6. лицата, извън горепосочените, за които се прилага законодателството на Република България съгласно правилата за координация на системите за социална сигурност.

Задължително осигурените имат право:

1. да получават медицинска помощ в обхвата на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК;

2. да избират лекар от лечебно заведение за първична медицинска помощ, сключило договор с РЗОК;

3. на спешна помощ там, където попаднат;

4. да получават информация от РЗОК за договорите, сключени от нея с изпълнителите на медицинска помощ;

5. да участват в управлението на НЗОК чрез свои представители;

6. да подават жалби пред директора на съответната РЗОК при нарушения на закона и на договорите.

7. да получат документ, необходим за упражняване на здравноосигурителните им права в съответствие с правилата за координация на системите за социална сигурност.

Задължително осигурените имат право да получат частично или напълно стойността на направените разходи за медицинска помощ в чужбина само когато са получили предварително разрешение за това от НЗОК. Разрешение се дава само за видовете медицинска помощ, която не се извършва в страната, по реда на чл. 78 и 79 от ЗЗО.

Не са задължително осигурени в НЗОК лицата, които съгласно правилата за координация на системите за социална сигурност подлежат на здравно осигуряване в друга държава членка.

Чужденците, които пребивават продължително или краткосрочно в Република България, както и лица с двойно българско и чуждо гражданство, които не се осигуряват по реда на този закон, заплащат стойността на оказаната им медицинска помощ, освен ако за тях е в сила международен договор, по който Република България е страна.

Размерът на здравноосигурителна вноска се определя всяка година със Закона за бюджета на Националната здравноосигурителна каса. За 2016 г. здравноосигурителната вноска е 8 на сто, като разпределението между осигуряващия и осигурения е в съотношение 60:40, както следва:

• 3.2 на сто за сметка на осигуреното лице;
• 4.8 на сто за сметка на осигуряващия.

Здравноосигурителната вноска на самоосигуряващите се лица е изцяло за тяхна сметка и също е в размер 8 на сто за 2013 г.

Европейска здравноосигурителна карта

Европейската здравноосигурителна карта е документ, въз основа на който при престоя си в друга държава членка на ЕС здравноосигурените лица могат да ползват спешна и неотложна здравна (медицинска и дентална) помощ, която се предоставя в съответствие с правилата със законодателството на съответната държава на престоя, а направените разходи се възстановяват съгласно прилаганите в тази държава тарифи. 

От 1 януари 2006 г. Европейската здравноосигурителна карта се издава и признава от всяка една страна членка на Европейския Съюз.

Срокът на валидност, за който се издава европейска здравноосигурителна карта е една година.

В случай че заявителят е непълнолетен, срокът на валидност на европейската здравноосигурителна карта е до навършване на пълнолетие, но не по-малко от една година и не повече от 5 години.

Когато заявителят е лице, което получава пенсия за осигурителен стаж и възраст, срокът на валидност на европейската здравноосигурителна карта е 10 години, а ако лицето получава пенсия за инвалидност - за срока на отпуснатата пенсия, но не повече от 10 години.

Здравноосигурителната карта е препоръчителна за здравноосигурените по този закон лица при временното им пребиваване в държава - членка на Европейския съюз, държавите от Европейското икономическо пространство и Конфедерация Швейцария.

Повече информация можете да намерите ТУК.

Доброволното здравно осигуряване

Доброволното здравно осигуряване се извършва въз основа на договор за медицинска застраховка по смисъла на чл. 222а от Кодекса за застраховането.

Не са доброволно здравно осигуряване договорите за медицинска застраховка, сключени по повод на пътувания извън територията на Република България.

Не се смята за доброволно здравно осигуряване и дейността на изпълнители на медицинска помощ по договори с физически и юридически лица за извършване на медицински услуги, когато те са с определен вид, обем и цени.